You are here:   Начало Туризъм България ИЗ ЮЖЕН ПИРИН ПО САНДАЛИ

ИЗ ЮЖЕН ПИРИН ПО САНДАЛИ

Не че сандалите са нещо подходящо за кой да е горски терен, а най-малко пък за каменистите била на Пирин. Член на групата, тръгнала към Южен Пирин и "Славянка", обаче доказа по емпиричен път, че може да изходи 85 км стръмен терен под жаркото слънце и тежестта на раницата и успешно да стигне до последната точка на пътешествието тъкмо по сандали. Разбира се, с цената на доста рани, които стоически понесе.

Всичко започна от хижа "Безбог", до която услужливо води изграденият лифт. Горе - гъмжило от хора от всякакви националности.Мястото е отправна точка за доста маршрути в околностите, които предлагат немалки изпитания за неопитните туристи из планините. Покрай езерото пред хижата, в което сградата се оглежда в късния следобед, тръгва пътят към едноименния връх. Между клека, който безмилостно жули краката в къси панталони, и тук-там храсти с узрели вкусни боровинки пътят извежда към върха.
Противно на името му там е поставен кръст, от който се развява националният трикольор, брулен от силния вятър, който издува до пръсване якетата на качилите се дотам. На връщане срещаме двама добре хранещи се туристи, които пухтят като локомотиви под тежкия си багаж, който включва палатки, завивки, а също така и котлон и сгряващи течности в стъклени бутилки. Решили са да пренощуват в подножието на върха. Завиждаме им за това изживяване, но не и за наклона, който ги чака с целия този багаж.

Като по сигнал всички прибиращи се към хижата първо се стоварват буквално пред постройката пред нея, на брега на езерото, за да пият планински чай или пък като една силно изгладняла група чехи да си поръчат "зупи боб". Опитвам се да въведа малко ред в граматиката на един от тях, но се отказах, след като за мое удивление човекът предложи да си общуваме на руски, който със сигурност не ми е силната страна.

Организацията на живота в хижата е обект на строги разпореждания от страна на персонала. На касата ни предупреждават да изчакаме вечерящата груп,а преди да ни хрумне да си подадем бележките с индивидуални заявки за храна, защото няма да ни бъдат приети преди това. След изкачването прогърмява гласът на човека от кухнята, който пита с нетърпящ възражение тон за какво точно чакаме. Отсича също така категорично, че "ще стане". Салатата е подкрепена от сирене, чиито автентичен вкус веднага се разпознава, и човек няма притеснение за съдържанието на никакви Е-та, последвани от трицифрено число. Задължителен десерт тук е порция от това овче кисело мляко, което може с нож да се реже. Поръсено със сладко от боровинки, разбира се. Да, ама тази година градушка била обрулила всичките боровинки и сладко нямало, обясняват липсата местните. Сещам се, че по трасето нагоре има няколко храста, които не са пострадали. 

По залез всички местят питиета навън на терасата, която играе роля на наблюдателница - всеки, успял да се вреди, си слага в редицата на другите един стол и се нареждаме като на кино пред... големия екран на Пирин. Пред нас се е извисила в полукръг снагата й. Заобиколила ни е отвсякъде.

Отгоре изгряват звездите, които като на всяко място с чист въздух изглеждат толкова близо, че си убеден, че ако протегнеш ръка, и а-ха да ги стигнеш. Чува се и шумът на вятъра, който няма какво да спира освен сградата на хижата. 

На следващата сутрин от тъмно се чува суетене наоколо от пиещи чай с боров мед, стягащи раници и тръгващи в различни посоки туристи.

Нашият път сочи към Попово езеро - най-голямото и най-дълбокото (близо 30 м) в района, докъдето ни отвежда оградена с клек камениста пътека. По нея слизаме и слизаме, и слизаме по хлъзгащи се на места камъни. И ето че след поредица от възвишения пред нас се показва самото то.
С изумруден цвят на водата и както си му е редът - ледено студено. С ясното съзнание за нередност немалко хора потапят сгорещените от прехода крака, докато малки рибки на стада се стрелкат наоколо. Една доста по-смела и очевидно издръжлива на студ представителка на северните народи дори поплува на воля в кристалната вода.

Оттук едно от възможните трасета извежда до връх Джано. Точно под него, от ръба се виждат езерата на Кременския циркус. Има ли думи да го опишат...Пътят продължава през малка долина, която отвежда по стръмен, каменист и предизвикателен склон до Демиркапийска порта. Тук от птичи поглед зад гърба ни отново се вижда езерото с малко островче, съразмерно разположено в средата. Гледката пред нас обаче е зашеметяваща. Огромна долина (със същото име), която до този момент си мислех, че  може да има само в Алпите или на друго подобно място.
В началото отново има езеро, а по зелените места на склоновете, които ни обграждат и от двете страни, пасат крави, звукът от чиито звънци се чува на километри.Южният склон на Пирин. Съвсем друго лице има тук планината - повече зеленина, конски тръни, репеи и прекрасни жълти и лилави цветя, по които кацат пеперудите. Звънците на кравите, които живеят тук цяло лято, отекват около нас по целия път надолу - часове преход до хижа "Пирин" и "Малина".

Едно от кучетата пазачи - бяло, с кафяви петна, се присъединява без покана и никаква закана на
собственика му не успява да го отклони от нашия път чак до края. След часове слизане достигаме "Малина", обирайки по пътя вкусни малини и горски ягоди, които изпълват с аромат устата и душата. Тях ги нямаше от другата страна на планината. Поръчаната от нас бира (за която си мечтаем от сутринта заради тежкия пек и предусещането на удоволствието, което ще изпитаме в края на пътя за този ден - след 23 км преход) и вечеря ни чакат. Наслаждаваме им се точно под звездите. Отседнали тук на палатка хора ни се чудят защо ли бием толкова път. Хижарите се държат с нас сякаш лично сме им дошли на гости. Наслаждаваме се на удоволствието да вземем горещ душ -лукс, който доста квартали в София това лято не за кратко не могат да си позволят.

По-късно заспиваме с акомпанимента на щурците и вятъра в клоните на дърветата.

Следващото утро ни носи ухание на баница от разточени на място кори, придружено от айрян, направен от онова мляко, за което вече стана дума. Едвам се отлепваме от тази вкусотия, за да тръгнем по-бързо по пътя си заради прогнозите за дъжд и гръмотевици.

Надяваме се, че няма да ни застигнат по път, за да не ни развалят удоволствието от прохладния вятър, който ни съпровожда към връх Ореляк и хижа "Попови ливади".

Трасето започва с няколко километра широк коларски път, по който на места се натъкваме на секачи на дърва и хрупащи край тях трева коне, които чакат да бъдат натоварени с огромните трупи.
Не срещаме никой друг и не говорим. Все едно сме напълно сами сред цялата тази красота. Сивите облаци започват да се навъртат наоколо и забързваме стъпка по козята пътека, която обикаля около връх Ореляк.Прохладният вятър, който и на нас дава крила под тежките раници, предвещава буря. След час се появяват и първите капки, които ни съпровождат до стадо овце, охранявано от няколко подходящо възпитани кучета пазачи, които веднага хукват срещу нас със заплашителен лай. Овчарите едвам смогват да си ги приберат, преди да изпитаме това, което на някои се е случвало и в центъра на столицата.Бурята свърна в друга посока и облекчено махаме дъждобраните в последни усилия до хижата. Там пристигаме отново по слънце, посрещнати от охлаждаща се под чешмата бира и бясното въртене на опашката на Джипси - чисто черен, много симпатичен и още бебе. Кучето на нашия хижар. Докато той наклажда огъня във външната камина за нашата вечеря, се радваме на прохладата под дърветата, съпроводена от удоволствието най-сетне да си събуеш обувките и да захвърлиш раницата на първото
възможно място.

Бурята обаче реши да се завърне. Точно за да ни провали традиционната вечеря на открито, но все пак достатъчно късно, за да не изпитаме гнева й по път. Капките силно започнаха да удрят от всички посоки, угасна и токът. Настани се друг вид романтика - приятен разговор на свещи и вкусна храна. Токът обаче идва много бързо и хижарят не може да разбере защо отказваме да ни пусне музика. Не разбира изобщо как е възможно група хора да искат да им е тихо, готов е да изрови всякакви видове изпълнения в наша угода. А ние мълчим и изяждаме до шушка вкусната вечеря и огромните парчета диня за десерт.
Лягаме си рано под ударите на дъждовните капки по ламаринения покрив и гръмотевиците някъде в далечината.

На другата сутрин слънцето вече се усмихва и отново следва спускане по последната част на Южен Пирин към Парилската седловина и планината Славянка.

Крайпътното меню тук включва узрели вкусни къпини, които боядисват пръстите и езика. По средата на трасето до следващата хижа попадаме на табелка върху дърво, която гласи, че тук е имало джамия.Останали са само няколко камъка. Водачът ни казва, че пролетно време, когато още не се е раззеленило се виждат и следи от надгробни плочи. На отсрещния хълм е имало село. Сега там в далечината се белеят разхвърляни тук-там камъни и малко стадо крави.

Вече наблизо до хижа "Славянка" получаваме от мобилните оператори, чиито обхват през пътя дотук в голяма степен се губеше (прекрасно!) съобщения за приятно прекарване в Гърция. Близо до пътя на едно място се вижда и граничният кльон.Стръмна пътека, която се отклонява от широкия път, ни отвежда право към хижата. И този път сме съпроводени от бесен кучешки лай, който оповестява на стопаните си нашето пристигане. Хижата, която е зелено училище, благодарение на европейски проект предлага направо луксозни условия. Намира се посред море от зеленина, която бълва от всички хълмове наоколо. Усеща се обаче, че вече сме близо до цивилизацията.Пътят надолу води до село Парил. Със седем местни жители. Вратите на климналите настрани най-стари къщи са облепени с некролози, които потвърждават тъжния факт. Църквата обаче се белее, свежо боядисана край пътя.

Срещаме няколко местни жители на преклонна възраст, които ни гледат като събитието на деня им.

Вече е започнал асфалтовият път. Стигаме до пункт на Граничната полиция, която се уверява, че всички сме в границите на родината си, и ни пожелава лек път. Подминаваме пътен знак, който сочи посоката на Илинден - където е един от граничните пунктове с Гърция. Целият е прострелян от куршуми.

И така стигаме до автогарата в Гоце Делчев, която понастоящем е подслонена в неработещо бивше предприятие. Напълно размазани от удоволствието, което са ни донесли 85 км преходи из красивата Пирин с многото лица, по време на които времето е загубило онези измерения, които отчитаме с дните. Вече сме забравили кой ден е, какво е било в началото и кога точно беше това начало...

Автор: Татяна Димитрова
Снимки: Татяна Димитрова

Добави коментар

Използвайте кирилица. Спазвайте добрия тон на коментарите. В противен случай може да не видите това, което сте написали.

Защитен код
Обнови

Google Translate

English Bulgarian Czech French German Greek Italian Japanese Romanian Russian
реклама
SPORTS MY MALL

Повече информация:

Препоръчано:

Избрано:

ДОЙДЕ ВРЕМЕТО ЗА ЕВТИНИ ЕКСКУРЗИИ

Времето се затопли и все по-често се замисляме да отидем някъде на екскурзия. Не се отчайвайте, ако нямате кола - туристическите фирми предлагат интересни и евтини дестинации. Много популярен е религиозният туризъм –... продължава>