You are here:   Начало Туризъм България ДО ИЗВОРИТЕ НА АРДА И ОЩЕ НЕЩО...

ДО ИЗВОРИТЕ НА АРДА И ОЩЕ НЕЩО...

Началото на пътекатаОтдавна се канех да седна и да напиша това преживяване. Всъщност случката се разви още през пролетта. За поредна година бяхме гости на Смилян - едно много гостоприемно и приятно кътче на България. И като казвам за поредна година, то значи, че сме запознати със всички забележителности в региона. Като се започне от Музея на боба, през пещерата Ухловица, Агушевите конаци, въжените тролеи в околността и се стигне до изворите на река Арда.



Още миналата година местният гид Зарко ни беше запознал с една прекрасна кръчма, направена изцяло от дърво, с чевермета, боб в гърне, покрай рекичка - направо идилия. И то непосредствено до границата с Гърция. А самата граница представлява импровизирана дървена бариера. Това, сравнено със ситуацията преди 20 години, инстинктивно те подтиква да маркираш територията зад нея, териоторията на друга държава от Европейския съюз. Местните с радост разказват как това скоро ще стане официална туристическа граница с южната ни съседка и волно ще могат да се реят из маслинените насаждения там, а тълпи от съседните задгранични населени места ще изкупуват едрия сорт боб. И ако можеше да се вярва на днешния премиер, то този пункт вече трябваше да е готов. Но този малък недостатък в никакъв случай не беше възпрял нашия "гид". В няколкото дни годишно, през които се виждаме с този доаиен на планинското ориентиране в региона, разбираме как той свободно си "претака" от Горна Арда до Халкадики, бие се с мечки, среща се с глигани, спасява сърнички и за разнообразие от описаната тежка работа - събира горски плодове за малко сладко.

карта на районаНо да не се отклоняваме много от темата. Заходът за екопътеката "Изворите на Арда" е лесен. До края Горна Арда (селото се състои от няколко махали: Речани, Билянска (Билянци), Барутин и Средок) има асфалтов път. След като се излезе от с. Арда се подминава разклона за махала Речани. Преминава се през портала на бившия кльон. Продължава се по пътя. Подминава се разклона за махала Билянска и се спира при първата голяма постройка (на 2 или 3 етажа) отляво. От тук се продължава пеша. Преходът не е труден, не е и продължителен. Да опишем и скромната ни туристическа групичка - две жени, двама мъже и две деца. Дамската част пожела да съкрати дейностите по проекта ни и реши направо да пристъпи към изпълнението на последната точка - посещение на кръчмата. Няма лошо... ама ставаше малко сложно. Към симетричната група от двойки имаше и два автомобила. Решихме да отидем до кръчмата (Гераница), да оставим дамите и единия автомобил, да се качим на другия и да отидем до началото на пътеката. След това трябваше да се присъединим към компанията от кръчмата, да похапнем, да вземем другия автомобил и да се върнем да приберем нашите любими дами. Дотук чудесно! На картата са отбелязани точките 1, 2 и 3. Точка 1 е изходната точка за екопътеката, точка 2 - изворите на Арда, а точка 3 - желаната механа "Гераница". Или, ако трябва да направим резюме по картата - от точка 3 се понасяме само с единия автомобил до точка 1. Покорояваме точка 2 и тръгваме към точка 3. А от там, след като утолим нуждите си, вземаме другия автомобил от точка 1 и се връщаме до точка 3 и взимаме дамите.

Желана дестинация - механа ГераницаЗа екопътеката вече съм писал - добре маркирана е и с не голяма трудност. Трябва да се има пред вид, ако е по-ранна пролет, че горните части на пътеката са в сняг, който в повечето случаи е мокър, а под снега има камъни и неразградена листна маса, което може да доведе до подхлъзвания, навехвания и в най-лошия случай - счупвания. Високите обувки са задължителни, дебелото яке - също. Малко преди да се стигне до изворите, почти винаги духа неприятно. Вода тече почти навсякъде. Добре е да имате някой друг сандвич, който се отразява много добре на духа на беседката до главния извор, а шоколадчето е задължително ако настъпи неочаквана умора.

След като приключихме със сандвичите, се отправихме към Гераница. Решихме да минем по малко нестандартен път. Настрана от приказките за подвизите на нашия познат Зарко, районът е традиционна територия на мечки. Въпреки многото приказки за стръвници и мечки убийци, кафявата мечка предимно похапва горски плодове. Мъжките екземпляри могат да достигнат 300 кг, а женските - 200. И за да не попадаме все пак на каквато и да било мечка - стръвница, ранена, майка на мечета или проста кафява мечка, основното правило е да се вдига много шум. Мечката също не иска да се среща с хора. С вдигането на шум традиционно нямаме проблем - единият син на колегата е доста приказлив и рядко успява да запази мълчание. А кратките, но редовни спорове с по-големия му брат повишават децибелите с още няколко единици. Затова и не ни притесниха няколкото следи от майка мечка с мече от преди няколко дни. А бяхме въоръжени и със специален спрей, който гони четириногите боровинкоядни.

Беседката до извора на АрдаНещата с похода вървяха много добре. Лесно стигнахме до 97-мата гранична пирамида. Неусетно в приказки преминавахме пирамидка след пирамидка, до номер 100. Тук обаче нещата се пообъркаха. Пътеката, по която тръгнахме не ни отведе до следващата пирамидка - 101! По времето, което изминахме направихме груба калкулация на разстоянието - нещата въобще не бяха  розови. Бяхме се отклонили сериозно от маршута, най-вероятно на юг-югоизток. Пътеките ставаха все по-тесни, а ориентацията в Родопите винаги е била доста трудно нещо - всичко наоколо е почти еднакво - няма ориентир. Решението беше следното - да се спускаме надолу, докато не попаднем на път. Нашето кратко планинско преходче започна да заприличва да образователните филми по канал Дискавъри за оцеляване. Времето напредваше, а денят беше все още кратък - имахме около 5 часа преди смрачаване. След около 45 минути вървене попаднахме на коларски път, изпозлван може би от дървосекачите и горските в региона. Нищо не подсказваше, че сме в Гърция, но всички знаехме това. Въпросът беше дали или по-скоро как ще се върнем до Гераница (точка номер 3). След още около половин час вървене попаднахме на малко по-широк път. Това беше пътя за границата с дървената бариера, за която споменах малко по-рано - може би единствения път, който минаваше в радиус от 20-30 километра. Трябваше обаче да уцелим посоката - а това въобще не беше лесна задача - криволиченето на все още неасфалтироното съоръжение беше силно объркващо. Затова решихме да хванем относителен север - нашата родина беше в тази посока! След кратък анализ на положението на слънцето и мъха по дърветата, поехме по една от двете възможни посоки. И сега ни оставаше само едно - да вървим докато не стигнем населено място. Възможността да бъде българско беше 50 на 50.

Навсякъде нещата изглеждаха по този начинВъпросите на малките къде води този път, изгубихме ли се, колко още остава стихнаха. Бяха се поуморили. Бързо презареждане със сериозна доза въглехидрати - бисквити и шоколад ободри темпото ни. Изминаха още около 45 минути. Движехме се с добра скорост. Ако бяхме хванали правилната посока, скоро трябваше да видим някаква бариера. След 10 минути в далечината се виждаше паднало дърво - не такава изненада в гората. На второ четене, обаче се видя ясно - това е бариерата, но от гръцката страна. Българският й еквивалент беше едва на 400 м. Израженията на физиономиите сериозно се промениха и след "финалния спринт", стигнахме и до нашата бариера. На пирамида номер 101! Беше много обидно, че се бяхме отклонили няколкостотин метра преди това! Там срещата беше интересна. За всеобща изненада имаше граничари. Казвам всеобща, защото горките хорица като видяха двама мъже и две деца да излизат със силно щастливи физиономии буквално от нищото се бяха същисали. Успхяме да им обясним какво е станало. Добрите хора ни разказаха накратко и колко е хубаво, че сме попаднали на тях, а не на гръцките им колеги.

Първата пирамида. А къде беше 101?Понеже това беше напълно възможно, ако бяхме тръгнали в другата посока, а и за да не правите като нас, ще опиша и тази неосъществила се ситуация. Същата картинка, само че гръцки граничари. Досещайки се за полиглотските способности на южните ни съседи, най-голямото щастие щеше да бъде да поназнайват някоя българска дума. И настъпва момента за легитимация. Аз и колегата имаме лични карти. Дотук добре. Но децата нямат. За задгранични паспорти не говорим - те си кротуват в София, а и да бяха в Смилян, надали някой щеше да се сети да си ги вземе за преход в планината. И от тук започват изненадите. Процедурата в такива случаи ще ни закара на граничен пункт Златоград. Ние най-вероятно щяхме да сме арестувани - тези деца с нас не се знае кои и чии са, дали това е баща им, дали не се пренасят нелегално зад граница за продажба, за органи и какво ли още не. Затова щяха да бъдат настанени във временен социален дом. За да се уточни, че има генетична и документална връзка между колегата и неговите отрочета, майка им, кротко похапваща боб в гърне, трябваше да седне в автомобила в точка 3, да се прибере набързичко в София, да вземе актовете за раждане и паспортите на децата и да се запъти към социалния дом някъде до границата със Златоград. След установяването на самоличността им, вече чисто формално (разбира се не трябва да забравяме технологичното време за това) трябва да бъдем освободени и ние с колегата и да се напъхаме всички в единия автомобил. След това да отидем не до леглото, а да вземем другия автомобил от точка 1 и след това едва да можем да се насладим на последната си нощувка.

За щастие, нещата не се развиха по този начин. Изпихме по една бира, хапнахме по един боб и по едни кебапчета и се наслаждавахме, че сме в родната страна.

Или ако трябва да завърша набързо - не подценявайте и добре познати места. Секунда невнимание може да донесе дни страдание!

Автор: Даниел Пейчев

 

Добави коментар

Използвайте кирилица. Спазвайте добрия тон на коментарите. В противен случай може да не видите това, което сте написали.

Защитен код
Обнови

Google Translate

English Bulgarian Czech French German Greek Italian Japanese Romanian Russian
реклама
SPORTS MY MALL

Повече информация:

Препоръчано:

Избрано:

ПЪТЕШЕСТВИЕ С КУЧЕ ДО ИЗУМРУДЕНИЯ РАЙ НА ПЛИТВИЦЕ

  Тази година посетихме и едно не толкова популярно сред туристите, но изключително красиво място - Плитвицките езера. До тях се стига по магистралата от Загреб на юг към Риека (39 км), като след Карловац се отбива път,... продължава>